Четири надписа от ранно-средновековна България

      В някои от последните описания на (пра)българския език се изтъква, че това, което е оцеляло от него, е "лексикон" - неголямо количество отделни думи (1). Наистина, и в двата основни паметника на този език - Именника и надписа от Преслав - няма цели (пра)български изречения(2). Какво означава това? Езикът има два основни компонента, лексика и граматика. Без граматика един език трябва да се счита за мъртъв. Кога се е случило това? Преславският надпис не може да бъде датиран точно, но Именника може би е създаден малко след 766 г., когато е било 40-дневно управление на хан Умор. Дали това е момента в който старобългарският напълно изважда (пра)българския от употреба? В тази статия ще бъдат представени и анализирани четири надписа от ранносредновековна България, които дават отговор на този въпрос. Всички те идват от една и съща територия: три от тях са открити в Силистра а четвъртият, в близост до недалечното село Гарван.

     Първите три надписа са врязани върху малки варовикови блокове и са преместени в археологическия музей в Русе през 1913 г. Според Веселин Бешевлиев тези блокове изглеждат цялостни и вероятно, макар и кратки, надписите върху тях трябва да се разглеждат като изцяло запазени. (Бешевиев, В. 1979 г., стр. 239). Той смята, че е много вероятно езика на  надписите да е прабългарски. Разсъжденията му произтичат от две наблюдения. От една страна, почти няма думи които да се четат на гръцки (3). От друга страна, Бешевиев смята че две думи могат да се тълкуват като прабългарски. "Ζερά" (надп.2) е част от известната сложна прабългарска титла: ζερα ταρκανος (4) и υτζί (надп. 2), може да се чете üč (три).

Надпис 1, Силистра, (Бешевлиев, В. 1979, стр.239)

Надпис 2, Силистра, (Бешевлиев, В. 1979, стр.239)

Надпис 3, Силистра, (Бешевлиев, В. 1979, стр.239)

      Следващият който изучава тези надписи е Петър Добрев. Неговата хипотеза се основава на допускането, че езикът на надписите е източно-ирански, подобен на няколко памирски езика. Според Добрев това са погребални надписи и започват с името на починалия. Също така той забелязва, че имената са с добавен суфикс - i (Добрев, П. 1992). Неговите четения са както следва: Ins. 1 "На Ош почитай урната"., Инс. 2 "На Анза, пратеникa тук прахa е". 3 "На Зента прахa е". Въпреки че е трудно да се следват преводите му, тъй като той не споменава източниците си, някои от неговите прозрения могат и да издържат теста на времето. За съжаление той се опитва да преведе по същия начин друг надпис, намерен в Плиска, който съдържа почти същата последователност от знаци като Ins. 1: "ΟΧΣΙ"(5).

Надпис намерен в Плиска (Георгиев, П. 2007, табло XIII)

     Оказва се, че този надпис е гръцка езикова криптограма, дешифрирана през 1939 г. от руския учен А. Вишнякова. Когато този факт е преоткрит в България, е направен нов усъвършенстван превод (Георгиев, П. 2007) и се стига до заключението, че други неясни надписи, включително тези три, които се обсъждат тук, може да са криптограми (Георгиев, П. 2007, с. 128 , Рашев, Р. 2008). Всъщност, както признава Павел Георгиев, въпросните надписи не дават четлив текст, след като са преобразувани през таблицата на Вишнякова.

Криптографска таблица на гръцката азбука, (Георгиев, П. 2007)

       В същото време нови четения на рунически надписи извадиха на светлина езиков материал, който се съгласува с надписите от Силистра. На Розетата от Плиска, където са написани имената на седемте бога от българския езически пантеон, се открива досега неизвестното име на божество:  (Ošъ) (Овчаров, Н. 2016 Б).

Rosette of Pliska

      Надпис 1  съдържа същото име на първа линия, ОХСΙ (оши), с добавен суфикса -и. Търсенето в източниците от 10-ти век за евентуално езическо име на бог, започващо с ош (5), не дава резултат. В този случай е наложително да се обърне поглед към района на Кавказ, където живеят българите преди 680 г. Тук два религиозни термина наподобяват Ош. Първият, "Aш", е включен в името Аш Тотур, господар на вълците в предислямската религия на Карачай и Балкария, чийто прототип е християнският светец Теодор Тиронски (Джуртубаев, М. 1991). Думата "Аш" идва от осетското "Uac", апелатив за "Свети", както в Уацила (Св. Елиас) и Уацкерги, Уасгерги (Св. Георги) (Gershevitch, I. 1955, стр. 478). Според В. Абаев Uac може да бъде свързан с xорезмийското waxsh, "свети", пехлевийското vaxshvar, "пророк" и согдийското waxshik, "божествен" и трябва да е бил предхристиянски религиозен термин (Абаев, В.1989, стр. 26-27). В труда си "История на Албания" Мозес Каганкатваци (Дасхуранци) споменава друг теоним подобен на божественото име Ошъ- богът на дагестанските хуни Аспандиат: "Изгаряйки коне като жертва, те се покланят на някакво гигантско и диво чудовище, което зоват бог Тенгри хан, наричан Аспандиат от персите"(Дасхуранци, М. 1961, стр.159). Според Х. Хюбшман, Аспаниат идва от авестийското "свети"(Хюбшман, Х. 1897, str. 21). Други виждат в корените му средноперсийското и авестийско аспа „кон" (Новоселцев, А. 1990, стр. 146). Още един пасаж от същия източник подсказва, че Аспандиат е бил почитан с жертви на коне: „От високите разлистени дъбове които, бяха посветени на гнусотия Аспаниат и на които жертваха коне като изливаха кръвта им върху дърветата и закачаха главите и кожите им по клоните.“ (Дасхуранци, M. 1961, стр.161) В старобългарската религия, може би, също се е изпълнявал конен ритуал. В оксфордския рукопис виждаме вплетени навързани коне и рунически надпис:

Оксфорд, библиотека "Бодлиан", Роу 27

Също така, сред приписките към Оксфордския ръкопис няколко пъти се споменава денят на Св. Теодор, известен в България като Конски Великден. След християнизацията, на този празник се е запазила традицията да се полагат специалнио грижи за конете а, кулминацията му са конни надбягвания. Друга причина да се свърже старобългарския Ош с Дагестанския Аспандитат е фактът, че и двата бога са придружавани от слънчеви божества със сходни имена с ирански произход: Куар и Хърс. Старобългарското Хърс има ирански произход: средно иранското xvaršêt, и персийското xuršēt "блестящо слънце", както и осетински хур. "слънце" (Фасмер, М. 2004). Това съвпада напълно с етимологията (6) на Бог Куар, споменавана от Мозес Каганкатваци: „Ако отблясък на гръмотевична, огнена светкавица и ефирен огън удареха човек или предмет, те го смятаха за жертва на бог Куар“ (Дасхуранци, М. 1961 p.159). Между другото Хърс е смятан за господар на гръмотевицата: "Има два ангела на гърма, елинския старец Перун и Хърс, евреинът" (Калоянов, А. 2004).

     В допълнение към това е и кратък надпис, нарязан на погребална урна, намираща се в близост до село Гарван. Съдържа смесени текстове от кирилица / текст, които също се синхронизират с надписите от Силистра. В гроб 9 от некропола Гарван 1 е открит „надписа от Гарван“. Гробният инвентар се състои от железен нож, бронзово копче, бронзова обица и част от прешлен за вретено. Смята се, че гробището има две фази на употреба: 6-7 век и 8-10 век. Въпреки това, използването на кирилица в надписа го датира, след 883, когато е създадена кирилицата.     

      

Garvan (Vazharova, Z. 1976, p.16)

Надписът е разгледан от Иван Иванов. Той идентифицира (пра)българската дума БИЛИГ (знак) (7) и сравнява надписа от Гарван с ранен кирилски надпис от Плиска.

Cyrillic inscription from Pliska

Думата БIЛIГ остава в средата на първия ред на надписа. По този начин лесно се разделят други думи. Преди БIЛIГ има четири знака: KЪГI, което прави фразата: KЪГI БIЛIГ. Това може да е сходно в смисъла и граматика с надгробния надпис от Плиска: ПОКАЗУВЪ КРИЧАГѦ. Тук наставката "ВЪ" установява връзката между името "Показ" и думата "кричагѧ". По същия начин в надписа от Гарван, името е записано с KЪ (8) и ГИ е суфикс, най-вероятно падежно окончание. Втората част на първия ред се чете по следният начин :  (9) (Isusi arih) "Исус свети".  Тук логограмата IYI е записана с букви които предават произношението и. Вторият ред съдържа четири знака: . Твърде вероятно тук първият знак да е алограф на логограмата :  (10). По същия начин тя е врязана след знака IYI в надписа от Бяла.

 

Byala inscription

      Останалите три знака отбелязват произношението и както това бе направено със знака IYI: ЧIT (čit). Дума със същото произношение намираме и в Надпис1 от Силистра: τζιτ. Такова произношение напомня старобългарската дума чтить (почитам, тача). И в давата случая синтакса на изречението е СГ (сказуемо,глагол), като и двете сказуеми Oši и Isusi имат добавен еднакъв суфикс -i. В останалите два реда на Надпис 1 също така има интересни думи: MА и ГИЛС. MА напомня името на средноазиатската богиня-майка Maй, Умай (Toлеубаев, A. 1991, стр. 43) а ГИЛС  според няколко речника на ирански езици „кал“, „земя“(Цаболов, Р. 2001, стр. 384). 

     В заключение, това изследване създава повече въпроси, отколкото дава отговори. Може би това е една твърде смела крачка в неизвестното. Много е вероятно в бъдеще да се окаже, че наблюденията и предположенията направени по-горе са погрешни. Въпреки това, твърде дълго светът на българските надписи е ничия земя. Ето защо всеки напредък, дори и малък в отвоюването ѝ, е огромна крачка към разбирането на културния живот на средновековните българи. 

Notes:

    1). Виж Рашев, Р. 2008, стр. 237 и следващите. Също така Тафраджийска, Ц. 1982,

   2). В надписа от Преслав няма граматически форми , но в друг надпис, също списък на оръжия, намерен недалеч от село Цар Крум, думата κυπε има, според Венедиков, добавен притежателния суфикс -σε. 
    3). Според Бешевлиев, комбинацията ΑΞΟΕ може да бъде четена: ἃξο(νες) ἐ.

    4). Прабългарската титла ζερα ταρκανος е използвана в надпис №60 (по Бешевлиев).
    5). Всъщност, както Георгиев отбелязва, третата буква тук е рядко срещана форма на ξ. Така тази група знаци изглежда по друг начин: ΟΧΞΙ
    6). Хенинг предлага пехлевийското "hwar".(Дасхуранци, M. 1961, стр. 156)
    7). За етимологията на БIЛIГ - Севортян, E. 1978, стр. 108
    8). За съкратеното писане на имена виж "Spelling Names with "Runiform" Signs in Medieval Bulgaria", (Ovcharov, N. 2018).
    9). Тук знака X е отбелязан с кръстосването на други два знака.  По същия начин думата"ari(kh)" е написана и в друг надпис, този път от Голямата Базилика.(Ovcharov, N. 2016). За етимологията на "ari(kh)" виж: Севортян, E. 1978, стр. 184.
   10). За знака  и надписа от Бяла виж: Овчаров, Н. 2016 A.  

Използвана литература:

   Абаев, В. 1989- Абаев В.И. Историко-этимологический словарь осетинского языка. Том 4, Ленинград, 1989;
   Бешевлиев, В. 1979 - Веселин Бешевлиев, Първобългарски надписи, София, 1979;
   Венедиков, И. 1950- Ivan Venedikov, Trois inscriptions protobulgares, Разкопки и проучвания IV, 1950, 177- 181;

   Въжарова, Ж. 1976 - Живка Н. Въжарова, Славяни и прабългари (по данни от некрополите от VI- XI в. на територията на България), София, 1976;

   Гершевич, И. 1955- Ilya Gershevitch, Word And Spirit In Ossetic. Bulletin of the School of Oriental and African Studies, 17(3), 478-489;
   Георгиев, П. 2007- Павел Георгиев Криптограмата от Плиска иписмените практики в България през IX – X век in Нумизматика, сфрагистика и епиграфика Брой 3, Част 2, 2007;
   Дасхуранци, M. 1961- Movsēs Dasxuranc'i (1961). The History of the Caucasian Albanians (translated by C. F. J. Dowsett). London: (London Oriental Series, Vol. 8);
   Джуртубаев, M. 1991- М. Ч. Джуртубаев, Древние верования Балкарцев и Карачаевцев, Нальчик, 1991;
   Добрев, П. 1992- Петър Добрев - Каменната книга на прабългарите, София, 1992;
   Иванов, И. 2010- Иван Т. Иванов, Мариана Минкова, За четенето на някои раннобългарски надписи от Североизточна България, Laurea in honorem Margaritae Vaklinova, Книга 2, София, 2010, 354-359;
   Калоянов, A. 2000-  Анчо Калоянов, Тодор Моллов, Слово на тълкувателя- един неизползван източник за българската митология, в Старобългарското езичество, Варна, 2000;
   Новосельцев, А. 1990- А.П. Новосельцев, Хазарское государство и его роль в истории Восточной Европы и Кавказа, Москва, 1990;
   Овчаров, Н. 2016 A- Недялко Овчаров, Българската Свещена Писменост (Рога от София) - Част 1, London, 2016,
https://murfatlar.blogspot.co.uk/2016/11/bulgarian-sacred-script-part-1.html
   Овчаров, Н. 2016 Б- Недялко Овчаров, Българската Свещена Писменост (Рога от София) - Част 2, Лондон, 2016,
https://murfatlar.blogspot.co.uk/2016/12/2.html
   Овчаров, Н. 2018- Nedyalko Ovcharov, Spelling Names with "Runiform" Signs in Medieval Bulgaria, London, 2018, 
https://murfatlar.blogspot.co.uk/2018/04/spelling-of-names-with-runiform-signs.html

   Рашев, Р. 2008- Рашо Рашев, Българската езическа култура VI- IX век, София, 2008;
   Севортян, E. 1978-  Севортян Э. В.Этимологический словарь тюркских языков, Общетюркские и межтюркские основы на гласные, Москва, 1974;
   Севортян, E. 1978-  Севортян Э. В.Этимологический словарь тюркских языков, Общетюркские и межтюркские основы на букву Б, Москва, 1978; 
   Тафраджийска, Ц. 1982- Цветана Тафраджийска, Ориенталистика и прабългаристика in Проблеми на културата, 1982, бр. 3;
   Толеубаев, A. 1991- А. Т. Толеубаев, Реликты доисламских верований в семейной обрядности казахов XIX - начало XX в., Алма- Ата, 1991;
   Цаболов, Р. 2001- Р. Л. Цаболов, Этимологический словарь курдского языка, Т.1, Москва, 2001;

   Фасмер, М. 1986-  Фасмер М. Этимологический словарь русского языка: В 4-х т.: Пер. с нем. — 2-е изд., стереотип. — М.: Прогресс, 1986—1987;
   Хюбшман, Х. 1897- H. Hübschmann, Armenische Grammatik, Leipzig, 1897;

За „правописа“ на имена с „рунически“ знаци

      Повод за написването на тази статия е „рунически“ монограм, които по всяка вероятност е принадлежал на един от средновековните български владетели. След не много дълго търсене се установи, че що се отнася до „руните“, е било правило имената да се пишат с два или три знака.

     През 2006 г. в яма в най-късния от подземните тунели в българската средновековна столица Плиска е открит голям сервиз от керамични съдове. От парчетата археолозите възстановяват 33 съда изцяло и 20 частично или общо 53 съда. На някои от съдовете има врязани знаци:

 Най-често използван от тях е IYI, логограм, означаващ "свети, добър". Твърде е вероятно тези кани и амфори да са били използвани за разливане на вино на специален религиозен ритуал организиран от българския владетел . Всъщност в старобългарската литература са се запазили сведения за подобен обряд. Според българския историк Анчо Калоянов: „Пеенето на тропари при пиенето на вино е било християнизираната форма на владетелският ритуал у българите от езическата епоха, в който са участвали ханът и неговите (според каменните надписи) „хранени хора“. В текста думата сан, която е с приблизително установено семантично поле, е употребена за означаване на  представителите на бойна единица (военен отряд), предвождани в боя от „хранен човек““. Но какво събитие предизвика депозирането на този керамичен сервиз в яма в подземния тунел? Българският 9-ми век е изпълнен с турбулентни събития. Борис I идва на власт през 832 г. България е покръстена през 864 г. През 865 г. Борис разбива бунта срещу него и "новата религия". През 889 той оставя задълженията си като монарх на по-големия си син Владимир и отива в манастир. Владимир прави стъпки към възстановяване на езичеството или поне толерира двуверието. През 893 г. Борис излиза от манастира, детронира сина си и със специален църковен събор връща България към "чистото" християнство. За да се разбере как съдбата на този керамичен комплект се вписва в тази верига от събития, може да помогне  монограм, врязан на една от амфорите, (), съставен от два знака:  и  . Те предават звуците "р" и "ш". Това ни отвежда към Расате, езическото име на Княз Владимир. 
      От една страна, такава идентификация на керамичния сервиз се подкрепя от сведението в хрониката на монаха Регинон, където езическите ритуали свързани с пиене на вино са приписвани на Расате, естествено представени в негативна светлина:  Interea filius eius quem regem constituerat, longe a paterna intentione et operatione recedens, praedas coepit exercere, ebrietatibus, comessationibus et libidinibus vacare et omni conamine ad gentilitatus ritum populum noviter baptizatum revocare;  (Между това неговият син, когото той поставил за княз и който далеч отстъпвал от баща си по ревност и деятелност, почнал да върши грабежи, да прекарва времето си в пиянство, пиршества и разврат и с всички средства да възвръща новопокръстения народ към езическите обреди. )
      От друга страна, отъждествяването на монограма  с името Расате поставя два въпроса: защо на монограма е написано "ш" вместо "с" и защо монограмата е съставен само от два знака. 
      На първия въпрос отговаря фактът, че името Расате е известно само от Евангелието на Чивидале, където е записано на латински. Тъй като латинската азбука няма буква, която предава звука "ш", възможно е този звук да е написан с буквата "с".
      Вторият въпрос изисква по-дълъг отговор. Всъщност писането на имена само с два или три "рунически" знака в средновековна България не е изолиран случай. Ето някои примери:
     
   1. Имената на боговете. На розетката на Плиска са написани имената на седемте бога на българския езически пантеон, шест предадени с два и само едно с три знака. Три от имената могат да бъдат идентифицирани:
 - Род, - Перун, - Хърс.
 
   2. Имената на светии. На три икони в Мурфатлар, имената на светиите са написани с "рунни" знаци. На първата икона думите са разделени с две точки: . Тъй като най-шероятно втората дума означава пророк, първата предава името му: (И)ли(е) - Илия:
 

Писанията върху другите две икони не са разделени от точки, а фактът, че те завършват  (и) и (из) позволете на думата за светец да се идентифицира като Волга-българска "изге" (свещеник):

След това едно от имената трябва да е написано , а другото :

   3. Имена на хора. Следният надпис е открит средновековен манастир край Равна и е издаден от Казимир Попконстантинов: . Тук първата дума е написана с кирилица, но за името след нея са използвани два "рунически" знака. Друг пример за подобно писане на име идва от Мурфатлар. Там, на стената на една от църквите, е врязан монограм съставен от два знака:

Съответно: . Може би с този монограм е предадено име, изписано изцяло на друга от стените на манастира:  (судук/ сюдюк).   

(Като антропоним судук  се среща в Украйна и средновековен Дагестан. Също така, такова име носи средновековна крепост по брега на Крим). 

     Всичките тези примери дават достатъчно основание да се предположи наличието на обичай имената в ранносредновековна България да бъдат изписвани с два или три „рунически“ знака.